В месеца на домашния уют и зимните гозби ще ви запозная с новите посланици  на LIDL. Те са многодетно семейство (ще се окаже, че не сме толкова малко все пак) и също като нас са завъдили цял ноев ковчег с домашни  любимци. Представям ви:
Александър (Сашо) – биолог, регистрирал повечето танцуващи мечки и създал първия екип за улавяне и слагане на нашийници за проследяване на мечки в България.
Стефка (Стефи) – психолог, работи като HR мениджър в българска компания.
Хопър (Хопе) и Рия – домашни любимци и равноправни членове на семейството. Порода „Диванчапрас“  (спасени, но много глезени).
Михаил и Асен (Мишо и Айо) – близнаци на над 5 и половина години (маниаци на Star Wars), ходят на градина.
Мария (Миа) – на 4, просто прекрасна.
Грей – коте, малко и красиво.

Определят се като нормално, средностатистическо, многодетно, животнолюбиво семейство, което Джералд Даръл би нарекъл „леко дисфункционално”.  Александър е завършил „Биология“ и дълго време се е занимавал със зоология и опазване на околната среда. През последните 20 години се е специализирал в едрите хищници, вълци, мечки, рисове. Участвал е активно в регистрирането на танцуващите мечки и е работил за прекратяване на тази практика, но най-активно и дълго е работил с диви мечки. Първите мечки, маркирани с нашийници за проследяване, са заслуга на екипа, с който работи, както и първите по-сериозни генетични проучвания на мечките в България. Какви интересни професии имат някои хора, нали? „За съжаление, в последните години стана изключително трудно да издържаш семейство с подобен род занимания, – споделя Стефка –  но това си остава неговата страст и призвание. “
Стефка е психолог, работила години наред с групи с рисково поведение и зависими, а сега е HR мениджър в българска компания. Първи в семейството се появява Хопър – куч, красив, черен, жълти вежди, спасен, после Рия – същата като него, но нямат нищо общо. След много усилия и надежди се раждат Мишо и Асен, близнаците, които сега са на 5 и половина, после ги изненадва Мария, вече на 4. А преди около месец се присъединява и Грей – сиво коте с бели лапи, мустаци и вежди.

Открих в Стефка съмишленик  по отношение  на живота на село. Помолих я да ни разкаже какво ги притегля към китното селце Бусинци, където е вторият им дом?

Свободата – пълната. Не се съобразяваш с никого. Тоест, не ме разбирайте погрешно, но си представете да пътуваме за уикенда с нашето семейство и да искаме да отседнем някъде. А ние определено обичаме да пътуваме и да имаме нашето пространство (апартаментът ни в момента е леко тесен).
Възможността да създаваш, да твориш, да направиш нещо за себе си и околните.
Направихме къща на дърво за децата, имат стена за катерене, люлка, пожарникарски стълб, мрежа, батут, пързалка, куклен театър.
Самото село е уникално. Това, което казвам, съм сигурна, че всеки би казал за неговото село или любимо място. Но когато родителите ми, преди около 30 години, построиха вилата, не оценявах това. В последствие малко по-малко започнахме да идваме все по-често и сега по време на пандемията от март до юни живяхме изцяло там. Това ни беше от голяма помощ – като започнем от там, че не беше стрес за децата – те тичаха по двора и не слагаха маски, през това да може да работим и да се грижим за децата, което не би било възможно в апартамент, и се стигне до това, че поради малкото жители в селото няма магазин и идва такъв на колела, което ни помагаше да нямаме много контакти с външният свят.
Освен изброените неща, Бусинци е село с уникална история – тук е първото училище по керамика, грънците, творени в него, имат история от векове назад във времето и като форми, и като шарки и цветове. От тук е и едно от малкото запазени Четириевангелия – Бусинското, взето от Константин Иречек и намиращо се в момента в Националната Библиотека.
Църквата – със звездно небе и черни ангели...
Старите къщи – в бяло и синьо, вече толкова избледняло, но напомнящо странно за Средиземноморието (а ние определено сме в планината).
Мога да говоря още много.
Затова и решихме да направим всичко по силите си да популяризираме това място. Взехме стара полусрутена къща плетарка и се мъчим да я възстановим, за да я направим център – за срещи, за керамика.
 

С какво животът на село превъзхожда живота в града?

С това, че отваряш вратата и веднага си сред природата. Няма много коли и децата имат детство, за което аз мога да мечтая (не се оплаквам от моето, но аз играех във вътрешните дворове около Попа, които следдемократично бяха разделени и нямаше вече възможност за игра от оградите).
Децата взимат колелата, даваме им радиостанции (за да ги викаме за обяд, вечеря или защото им се спи), с по-големите деца ходеха лятото на пикници, взимаха каквото намерят в хладилника и казваха „отиваме на Бали“.
Спокойствието. Тук цари безвремие и все пак времето минава страшно бързо. Но е толкова различно – няма изнервени хора, няма бързане. Въздухът е кристален. Звездите – имаш чувството, че можеш да ги пипнеш. Тишината или липсата на такава, но от птиците и насекомите.

А какви са минусите му?

Липсата на дюнери, китайско и пица ;)
Шегувам се. Все още хората не са осъзнали, че не е задължително да са в големите градове. Пандемията ни показа, че много от нещата могат да се вършат и от дистанция, стига да имаш интернет. За това и инфраструктурата е още недоразвита – като пример бих дала аптеките. От друга страна тук линейката идва за минути, лекарката от близкото градче (на 8 км. от нас) ми се обади да пита как е Мария, след като я бяхме закарали с температура! Хората пред лекарските кабинети ни отстъпват реда си, щом ни видят с малки деца. Тук все още има човечност. И да, вече има и офис на куриерска фирма (на 30 мин с кола), но това определено е добър знак за мен. Живяла съм извън България в страна, в която начинът на живот е по малките населени места е такъв, че в едното селце е яслата, в другото е детската градита, супермаркетът е в третото, училище в четвъртото и т.н. Мисля, че и при нас може да се живее така.
 

Вие сте  посланик на Лидл в месеца на семейния уют зимните гозби от автентичната българска кухня. Разкажете ни за любимите традиции във вашия дом.

Коледа е любим наш празник – ходим в гората и събираме клони, украсяваме камината и парапетите, слагаме лампички, печем коледни курабии.
Не ме заклеймявайте, нохаресваме и Хелоуин. Със Сашо това беше едно от общите ни занимания – да се подготвяме за карнавалите, защото ги обожаваме! Пренесохме го и на децата – маскираме ги. Имат и кукерски костюми и маски – за първа година минаха през селото и тримата със звънци, за да гонят злите сили. Празнуваме и 1 ноември, Денят на народните будители. Децата обожават книгите, имат и Рибния буквар.
Обожаваме и Великден!
Правя козунаци, курабии, боядисвам яйца. Традиция в моето семейство беше на Велики четвъртък, вечер (знам, че не е призори, но работещите не могат да си го позволят) се събирахме, аз, майка, баба, вуйна ми и малката ми братовчедка и боядисвахме. Боядисвахме по 100 яйца, шарехме ги с най-различни техники. Беше магично. В последствие канех приятелки, събирахме се на по чаша вино и поне 15 яйца на човек. Не усещаш, твориш, говориш...
Сега с децата боядисваме яйцата и предлагам на съседките да им боядисам 😊
Започнахме да се събираме в селската църква и да посрещаме Великден –слагаме колконки и осветление и пускаме службата от Александър Невски. Все повече хора идват с всяка изминала година. Имаме един поп за 52 села и не може да идва специално при нас в навечерието на празника.

 
Коя ви е любимата  история от живота на село?

Много са.... Всяка история, включваща смях и приятели (един много готин човек, който дойде за пръв път на гости преди около месец каза: „Когато видях барбекюто разбрах, че сте го направили за купони“), е за разказване или пък всяка, която завършва добре.