Понякога имам възможност да си направя работен ден от вкъщи. И точно в този ден, „по случайност“, моят син ту вдига температура, ту не може да излезе от тоалетната, ту си има някаква друга детска причина да си остане вкъщи.
Скъпи, една малка задачка…

Седя си кротко на бюрото и отмятам имейли и спешни задачки.
В този момент чува познат глас с нежен тембър и мила интонация, който всъщност не търпи отлагане: „Скъпи, една малка задачка може ли?“. Обикновено получавам задачка да подредя детската стая, да оправя скърцаща вратичка или пък да сменя крушка. По принцип мога да върша няколко неща едновременно, но всеки човек си има лимит. Ето как стигнах до моя. Тази приказна история започва съвсем невълшебно – качил съм се на стълба и сменям крушка на окачения таван. Красота. В този момент служебният звъни. Прелест. Това е конферентият разговор с важен клиент, който ме изпотява дори когато съм сам в голямата конферентна зала и съм надул климатика. Слизам. Грешка. Докато вдигна служебния телефон, малчуганът вече се катери по стълбата и иска да ме отмени. Колко мило. Всъщност не. Небрежно се опитвам да го сваля. Не става. Прилагам малко мъжа сила – по-зле. Алекс е все по-залепен за стълбата. Поставям телефона между ухо и рамо и правя най-добрата роля на заинтересован мениджър, който слуша с разбиране важен бизнес разговор. През това време с две ръце се опитвам да отскубна Миниспайдърмена от стълбата. Успях. Но величието ми трае кратко. Губя равновесие, стъпвам на специално поставен на това място бит за отвертка. Падам съвсем неграциозно. Държа малкия като чаша с бира на концерт – високо горе.
3 мълчаливи секунди, в които аз измислям най-добрата ругатня на планетата. След това започва неистовия рев (безпричинен) на моя малък наследник.

 

Екшънът за един екшън герой (баща на двегодишен ураган) винаги минава през кухня

 

На автопилот отнасям Алекс в кухнята. Там стратегически съм оставил торби, пълни от пазар (жена ми ме прати сутринта). А той обожава да изважда и „подрежда“. Въодушевлението му нараства, когато вижда паста, мляко, чай и портокали и не спира да повтаря „за мен, за мен“ и „искам да помогна, тате“. Разбира се, в оставените на масата торби няма бутилки и яйца. Синът ми е получил своето занимание, разопакова своите съкровища и аз отново съм увереният бизнесмен.

 

„Извинявам се, малка злополука, но отново съм на линия“, връщам се към конферентния. Той очевидно е продължил и без мен – дискусията е относно професията и семейството, отново мъжете, които винаги са на разположение стане ли дума за децата. В един момент клиентът ме отразява и споделя с топъл глас, че също е изпадал в подобна ситуация, когато децата му са били малки. Тогава не е било така разпространено и бащата да се грижи за децата вкъщи. Правилно ли чух? И става все по-добре: ще може ли да се заема и с проекта за детските играчки – изглеждам като правилният човек за това.

Аз съм герой, аз съм герой! Представям си моето лого, което свети по облаците

В този момент идва човекът, който най-много би се зарадвал да разбере, че супергерой живее с нея щастливо от няколко години – моята съпруга. Тя вече е нахранила втория наследник, подава ми го, застава зад него и с бебешки глас ме пита/изкомандва: „Ще подредиш ли детската стая и покупките от пазара?“